НЕРАЗДЕЛНИ
Може би за първи път се срещаш с големия български поет Пенчо Славейков (освен ако не си ходил на площад "Славейков" в София и не си сядал до него и баща му – Петко Рачов Славейков 
), но сигурно още при първия прочит на баладата „Неразделни“ си усетил близостта ú с народната песен. Това е така, защото поетът се прекланя пред гения на безименния народен творец. Негови са думите: „От всичко писано на български език знам и ще обичам едно нещо – нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея...".
Пенчо Славейков публикува за първи път баладата през 1895 год. под заглавието „Калина“, но когато след една година включва творбата в сборника „Епически песни“, променя заглавието на „Неразделни“. Така се акцентира върху идеята за неразрушимата връзка между влюбените.
В творбата, разказвайки вечната история на двама влюбени, Пенчо Славейков ни представя изключителни личности, които живеят по свои закони, отстояват себе си, отстояват личната си свобода, правото на избор и пред възможната раздяла избират смъртта.
Но нека да разгледаме текста, за да видим по какъв начин поетът разработва тази толкова позната тема, как изгражда образите на героите, как внушава идеите си.
„Неразделни“ е балада. Това е лиро-епическо стихотворение с фантастичен сюжет, който пренася читателя в тайнствена, необикновена действителност и извиква у него особено (баладично) чувство (лиро-епическа творба: от една страна има епични елементи – разказът на Калина, а от друга страна, творбата се отличава с особено вглъбено лирическо настроение и е написана в стихотворна форма).
Разказът за голямата любов на двама млади и техния избор е предаден от първо лице, от името на Калина (аз, мене, ние; бях, се връщах, дочух, изтръпнах и др.). Той е изграден изцяло в духа на народната песен, отличава се от думите на поета разказвач и това също го прави истински, неподправен. Разказът на Калина е вплетен в думите на поета. Този композиционен похват се нарича разказ в разказа. Чрез него се постига вълнуваща достоверност и непринуденост на текста, а и се разкрива най-важното – героите не са мъртви, те са живи, любовта им е победила дори смъртта, те са заедно и са щастливи.
Баладата започва с природна картина: край усамотен бряг са израснали две дървета – стройна калина и кичест явор. Детайлът „брегът усамотени“ очертава художественото пространство, в което попада разказвачът и предизвиква усещане за покой, загадъчност и романтична отдалеченост. Епитетите стройна и кичест говорят за красота и сила, сплетените клони в зелените вейчици внушават представата за нежност. Имената на дърветата са изписани с главни букви – така още в началото ние възприемаме явора и калината като живи същества. За това допринася и „шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен“.
Началната картината създава усещането за спокойствие, тайнствена красота, романтична отдалеченост от обикновеното, ежедневното, делничното и ни подготвя да чуем необикновената история.
Тъжна е историята на Калина и ние разбираме това още от първия стих – епитетът лъжовен (свят), подчертан чрез инверсия, разкрива огорчението на девойката. Следва разказът за удивителната обич. Обърни внимание на двата образа (ясно слънце от небето и друго слънце (…) в сърцето). На пръв поглед образите са противопоставени, защото изреченията са свързани със съюза но, но всъщност са сравнени – другото слънце, онова, което грее в сърцето на Калина е много по-силно, то я топли, то я „гледа“ и я прави щастлива. Това слънце е Иво. С този тип сравнениe си се срещал в 6. клас. Спомни си – девойката е по-красива от слънцето, момъкът с коня си надбягва слънцето. Повторението на метафорично употребения глагол „грееше“ внушава силата на чувството, но определението „тъжовна“ нарушава хармонията.
В патриархалния свят животът протича по строго определени правила и съдбата на младите зависи от волята на родителите. Незачитането на тази воля, нарушаването на порядките е недопустимо и всеки, дръзнал да стори това, бива отхвърлен от обществото. Реторичният въпрос „Верни думи, вярна обич, има ли за тях развала?" говори не само за силата на любовта на двамата млади, но и за усещането им, че тяхната любов е съдбовна и нищо не може да я разруши. Това усещане за съдбовност се превръща в убеденост и зазвучава като лайтмотив на песента: „За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“ Тук ги произнася Иво, а в края на разказа си ги изрича и Калина.
Поетът не разкрива защо родителите не са съгласни с избора на своите деца, нито конкретната причина за смъртта на Иво, защото това е без значение. Важното е, че героят остава верен на вричането си, на своята обич и избира смъртта пред възможността да живее без своето „първо либе“, пред перспективата да престъпи чувствата си, думата си, да се примири, цял живот да понася болката от неосъществената любов и един ден да го погребат при ония „дето истински са мъртви“.
Действията на Калина, извършени под силата на порива и повика на сърцето, са отбелязани чрез засилената глаголност – в петте стиха има 11 глаголни форми, показващи трескавите действия на героинята. Експресивните глаголи „изтръпнах“, „изпуснах“, метафорично употребеният глагол „полетях“, повторението на „видях“ очертават драматичното преживяване. Оръжието, преминало от едното сърце в другото, символно свързва завинаги двамата млади, а нежната прегръдка говори за радост и липсата на съжаление. Силата на вярната любов е парадоксално утвърдена в стиха „мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!“
Самоубийството според християнската религия е непростим грях и затова героите не могат да бъдат погребани в черковния двор. Обърни внимание как е представено погребването в черковния двор – там ги зариват, там ги ровят. Тези глаголи не само звучат грубо, те внушават представата за окончателния край на живота. А „на любовта двете жъртви“ биват погребани (погребението е ритуал, то е сбогуване). Поетът извисява смъртта на героите – те са „ жъртви“. Човек може да бъде жертва на нещо, но и да се жертва в името на нещо. Смъртта на Иво и Калина е жертвено дело, смърт саможертва в името на любовта, тя е смърт победа над зависимостта и подчинението.Чрез смъртта им любовта тържествува над егоистичната затвореност на техните родители. Чрез нея двамата влюбени защитават своето достойнство, своята гордост и доказват вечната красота на чистите си и дълбоки чувства. Поетът се възхищава от несломимата вярност в любовта. Иво и неговата любима не се разкайват за стореното, не съжаляват. Мъртвите влюбени, „избягали“ от обществото общуват с безкрая на простора. Те са преобразени в Явор и Калина – две дървета, преплели клони във вечна прегръдка, за да останат завинаги заедно в любовта си и след смъртта. Поетът се прекланя пред силата на всеотдайната, жертвоготовна, изключителна любов. Изписва имената на дърветата с главни букви като съществителни собствени, за да внуши идеята, че те продължават да живеят, че човекът продължава да живее чрез името си и делата си, че преходното се превръща в непреходно.
Чрез образите на влюбените, слели се с природата, поетът легендаризира и обезсмъртява човека, дръзнал да следва сърцето си.
Последното двустишие ни връща към началото на творбата и затваря композиционната рамка.
Да припомним най-съществените характеристики на баладата „Неразделни“:
♦ тонът на творбата е елегичен, минорен; създава се едно особено баладично – тъжно, но не и песимистично, чувство;
♦ ключовите думи в текста са „слънце”, „обич”, „смъртта”
♦ герои в творбата – поетът разказвач, Калина и Иво (Явор)
♦ стихосложението е силабическо – 16 срички във всеки ред с цезура след 8. сричка.Тази пауза, разделяща стиха на две равни части, насича мисълта. Тя звучи тежко, като мъчително споделяне на нещо много скъпо и съкровено;
♦ думите на поета се отличават от думите на Калина, които са предадени в духа на българската народна песен (лексика – каил, недей се вайка, севдо; постоянни епитети – бели менци, първо либе, високи порти, повторенията – първо либе, първа севдо; верни думи, вярна обич), така се постига представата за отдалеченост във времето и митологизиране на героите;
♦ използван е композиционният похват разказ в разказа и така се постига усещането за истинност и достоверност;
♦ физическата красота на героите е само загатната чрез епитетите „стройна“ и „кичест“, защото тя не е важна, важна е постъпката им, важна е духовната им сила, верността, готовността да пожертват живота си в името на любовта
♦ стихът „За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла“ се повтаря като лайтмотив и се възприема като смислово обобщение на творбата;
♦ Как са представени чувствата на героите:
• Чрез описанието в началото на текста – нежно сплетените клони на явора и вейчиците на калината;
• Калина: разказът ú – от него струи любов и тъжна нежност;
отрицателното сравнение (ясно слънце - друго слънце);
експресивното повторение на глагола грееше;
постъпката ú – без колебание следва любимия дори в смъртта;
• Иво: обръщенията (първо либе, първа севдо), разкриват нежната любов на героя Виж обясненията на думата севда;
желанието да успокои любимата (не тъжи, недей се вайка);
реторичният въпрос (Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?), показващ решението на героя да отстоява любовта си докрай;
решението да избере смъртта пред раздялата с любимата;
♦ Славейков използва богатите възможности на поетичната реч, за да внуши силата, красотата на любовта и трагизма на преживяванията:
епитет: усамотени, кичест, стройна, тъжна
метафора: сладки думи, горчиви мъки
инверсия: брегът усамотени, вейчици зелени, шепот сладък, свят лъжовен, мъките горчиви;
повторение: метафорично употребеният глагол „грееше; епитетът вярна; емоционално натовареният глагол „видях“
контраст: на сладките думи са противопоставени горчивите мъки; на смъртта край е противопоставена смъртта, начало на нов живот; на романтичния свят на неразделните влюбени е противопоставен обикновеният свят на хората
реторичен въпрос: Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
♦ Баладата „Неразделни“ е красива песен за вечната, свята любов.
Шегата в началото на текста припомня, че на площад "Славейков" в София има своеобразен паметник на двамата Славейкови – бащата и синът са седнали на пейка, на която можеш да седнеш и ти. Вж. пл. Славейков; Пенчо Славейков (синът) е подпрелият се на бастуна.
