По жътва

             ПО ЖЪТВА

            Да разказваш истории, не е лесна работа. Всеки от нас се е уверявал в това не един път през живота си. Случката, която искаме да разкажем, според нас е интересна, забавна или тъжна, но когато решим да я „облечем“ в думи, нещо не се получава. Дали думите не ни достигат, или не я построяваме правилно, не поставяме акценти, няма значение. Важното е, че слушателите ни не замлъкват, не зяпват с уста, не ни гледат с обожание, а с отегчение. Тъжна работа. Успокоителното е, че това не се случва само на нас. За да разказваш истории, не е достатъчно  да имаш дарба. Нужно е да познаваш онова, за което говориш, да изпитваш определени чувства – състрадание, тъга, ненавист, съжаление, възхищение, и да успееш да ги предадеш с помощта на думите. Има писатели, които удивително добре се справят с всичко това. За тях казваме, че са големи разказвачи и винаги след това словосъчетание в съзнанието ни изникват имената на Елин Пелин и Йордан Йовков. Не са само те, разбира се, но с техни творби ще се срещнеш в последните часове по литература през тази учебна година.

            Елин Пелин публикува разказа „По жътва“ за пръв път през 1904 г., с мото „Жътва е сега… пейте робини“, но през 1938 год. преработва основно текста и сваля  мотото. Големите писатели винаги се стремят да ни накарат да почувстваме съдбата на отделния човек, но в същото време идеите, образите трябва да имат обобщаващ смисъл. Така например първоначалното мото стеснява внушенията на разказа, като акцентира върху тежкия, непосилен селски труд, а в преработения вариант тежкият труд присъства, но редом с него ние се докосваме не до селянина, а до неговата душа.

            Разказът започва (обичайно за Елин Пелин) с природна картина, която изпълнява ролята на експозиция, защото ни въвежда в темата, очертава времето и пространството, в което се развива действието – равното Софийско поле, по време на жътва (за тези, които не знаят, жътвата съвпада с най-хубавото време за море – юли, август, когато е най-горещо) и ни подготвя за онова, което ще се случи.

            Природната картина създава тягостно чувство. Вярно е, че метафорично употребеният глагол „кипи“ и епитетът „златни“ (ниви) създават ведро, приятно чувство, но това е само в началото. С изречението „Бог тия дни даде страшна жега“ започва описанието на страшния ден: сипещото огън и жар небе се е свило над земята (метафорично употребената глаголна форма "свило се е" извиква представата за злоба, злост), над полето „трепери адска мараня“ (ако има нещо, което да предизвиква у всички хора мисълта за страшни мъки, то това е адът; такива мисли поражда и епитетът адски, употребен два пъти – адска мараня и адски слънчев пек), птичките са забягнали в далечните усои. Олицетворението „отпуснати и уморени се синеят далечните гори и планини“ показва всеобхватността на непоносимата жега. Безглаголното изречение „Тежко и душно“ обобщава и създава едно особено усещане за неподвижност.

            Слънцето, хубавото слънце, на което всички се радваме, в този страшен ден е „огнено и немилостиво“, но „жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци“. Обърни внимание на съществителното „селяци“, защото повече няма да го срещнеш в разказа. Два пъти е употребен само епитетът „селски“, който конкретизира съществителното „души“ и „селско дете“ при описанието на Пенка, но в този случай епитетът има обобщаващ смисъл – на цялото село. От тук нататък писателят говори за хора – морни работници, булки, моми, мъже, жени, майки, които имат душа и тази душа се труди, остава без сили, радва се, възхищава се, надява се и страда. За душата говори Елин Пелин, за тази част от нас, която ни прави човеци. Всички сме чували израза „човек без душа“, което ще рече никакъв човек, не човек.

            Бог тая година е пожалил „греховните селски души“, не са ги сполетели вечните спътници на труда им – град, скакалци, грозни напасти. Бог ги е опазил и в душите им е покълнала надеждата за плодовита жътва. Покълнала е надеждата, че Бог им помага и от тях се иска само да се молят и да работят. Ободряват се селските души и над полето заехтяват песни като благодарствени молитви.

            Песента се превръща в герой на творбата, защото е израз на онова, което носят в душите си хората. Не само класически, но и изключително красив е образът на песента: „залюлее се песен млада, волна, широка като полето, света като любовта“.  

            В този момент, в който образът на страшната и заплашителна жега е поизместен от породилата се надежда, писателят ни представя главния герой – левент Никола. Чувал ли си думата левент? Левент означава едър, снажен, здрав, силен, строен, юнак. Красив и работлив е Никола. И влюбен.

            Така правят големите писатели. За да ни накарат да почувстваме радост или скръб, ни въвеждат в конкретна ситуация. Защото едно е да ти кажат, че по време на жътва са умирали хора и съвсем друго е да „видиш“ Никола, да почувстваш любовта му, да усетиш любовта на Пенка и накрая да осъзнаеш, че тези красиви чувства, че тази любов не се е състояла, защото такъв е животът на селянина – тежък, труден и подвластен на природата.

            Семейството на Никола е малко, но в него цари атмосфера на любов, разбирателство и доброта. Обърни внимание на обръщението „бате“, „синко“, на загрижеността на Никола („Майко, я си почини и ги послушай!“). Някой ще каже – откъде разбираме, че е малко, може би само тримата са дошли да жънат. Жътвата е най-важният момент в живота на селянина. Ако има жито, има хляб, има живот. Затова по време на жътва на полето излизат всички. Сестричката весело закача батко си, майката се усмихва с любов, Никола споделя с тях, че ще им доведе снаха. Удивително спокойствие, радост и съпричастност струи от тази картина. Само Никола е неспокоен, но от любов.

            В един миг дружната песен заглъхва, за да се понесе над полето „самичък глас – висок, звънлив и треперещ“. Гласът на Пенка.

            Да разгледаме описанието на песента : „А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде. И ту развълнувано глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение и победоносно вземаше връх и се носеше стремително и гордо.“. В тази песен е душата на младото момиче – чиста, волна, млада, влюбена; изпълнена с надежди, желания и съмнения, ту плаха, ту смела, но горда и силна. Това е Пенка, това са всички млади момичета, това е човекът, внушава писателят.

            „Екливи и ободрителни смехове“ отговарят на провикването на Никола. Дори узрелите класове весело си зашушукват нещо. Пенка праща на Никола „закачлива и обична песен“. Страшната жега и адският пек са забравени, над полето, сякаш благославяйки, „с кръст в ръка“, прехвръква надеждата, а по нея радостта. Морните души се ободряват и полето пак заехтява „от смях и песни“. Елин Пелин ни е омаял, накарал ни е да видим красотата и поезията на благодатния селски труд, да почувстваме красивата и поетична селска душа. Да повярваме, че злото е надмогнато. Този момент можем да определим като кулминационен – това е надмощието на човешкия дух над надвисналото зло.

            И тук следва едно „но“.

            Писателят често използва в разказите си този композиционен похват – бързо, стремително, възходящо развитие на действието, последвано от рязък обрат.

            Отдалеч дотичва босоного хлапе и уплашено обажда, че Пенка е „примряла от жега“. Грозната вест се разнася от уста на уста. Обърни внимание на следващите три възклицателни изречения, всяко от които е на нов ред. Няма кавички, няма тирета, които да отбелязват, че това са думи, изречени от героите, но въздействието е точно такова. Създава се усещането, че това са думите и мислите на всички и изразяват всеобщия ужас. В безглаголното изречение „Пак жертва!“ наречието „пак“ (отново) подчертава, че случилото се не е необичайно, а съществителното „жертва“ се възприема като „жертвоприношение“. Трудът, природата, животът са взели поредната си жертва. Този момент можем да определим като втора кулминация – това е физическото надмощие на природата над човека.

            Всички се стичат на Пенкината нива „ужасени“. До този момент писателят ни е представил Пенка чрез гласа ú, чрез песента ú и ние сме усетили нейната младост, духовна сила и чистота, защото чрез песента, внушава Елин Пелин, човекът изразява себе си. Портретното описание допълва създадената представа и разкрива красотата ú чрез отделни детайли – хубавото лице, гъстите ресници, бялата гушка. Чистотата и невинността на девойката са подчертани чрез присъствието на белия цвят – бялата пребрадка, бялата гушка. Острият сърп в ръката ú и „грижливо“ стиснатата ръкойка говорят за нравствените ú качества. Смъртта на Пенка е трагична, но благородна и красива.Обърни внимание на словосъчетанието „селско дете обичливо.“ Епитетът „обичливо“ не означава „обичащо“ или „обичано“, а двете заедно – предизвикващо обич. Трудът, природата, животът отново са взели най-скъпото – младата, хубава девойка с чуден глас, влюбена и обичана от всички. Със скъпа жертва ще бъде заплатена богатата жътва.

            Пестеливо, но силно е представено преживяването на Никола. Той е изумен, отчаян, разбит и продумва само „Пенке, моя радост, моя песен!“ Тези думи казват всичко и за радостта, и за любовта, и за несъстоялите се надежди и мечти, и за разбития живот.

            Тук свършва разказът. Това е развръзката. Случката по време на жътва е разказана докрай. Следва епилог, който чрез образа на слънцето, което пече „все тъй жестоко и силно“, ни връща в началото на разказа и затваря композиционната рамка. Ала нивите са пусти, а златните класове се ронят и горят „самотни“. Картината е покъртителна – изоставено е всичко, за да се изрази почитта към човека. Трудът, надеждите, хлябът са загубили своето значение, защото човешкият живот е най-голямата ценност. Необичайното словосъчетание (оксиморон) „тъжен празник“ звучи като обобщение – човекът е винаги рáзпнат между щастието и нещастието, тялото и духа, живота и смъртта.

            Това е животът на българския селянин – внушава Елин Пелин. В него радостта и мъката, надеждата и покрусата, песента и тъгата, животът и смъртта са заедно, защото те са самият живот. Труден, тежък, непосилен на моменти е този живот, но дори и в него селянинът успява да запази духовните си добродетели, да опази своята душа.

Да припомним и уточним:

♦ Заглавието: предлогът "по" внася допълнителен смисъл – такива неща се случват по време на жътва

♦ Основна тема на текста:  жертвеният характер на селския труд

♦ Основен конфликт:  конфликтът на човека с природата

♦ Композиция:

            • експозиция – началната природна картина

            • завръзка – съобщението на Никола, че има избраница, за която смята да се ожени

            • кулминация – 1. Песента на Пенка : огненото и немилостиво слънце и “адската мараня” са надмогнати чрез физическо усилие, воля и естетическо извисяване; песента на Пенка е  знак за триумфа над злото;

                                        2. Вестта, че Пенка е "примряла от жега" – физическото надмощие на природата над човека

            • развръзка – смъртта на Пенка

            • епилог – погребението на Пенка

            • композиционна рамка – описанието в началото и в края на текста (образът на слънцето)

♦ Герои:   главни герои – Никола и Пенка  (Ако се замислим, ще открием, че главен герой е Никола, защото той понася удара от конфликта, а и шеговито, но не невярно, се казва, че главен герой е този, с когото започва и завършва текстът. Но нима Пенка може да бъде второстепенен герой? Това вмятане има за цел да поразбърка мислите ти, за да стигнеш сам до верния отговор за взаимната обвързаност.) 

            • второстепенни герои: майката и сестричката на Никола

            • селската общност (морните работници) – всеки в тази общност е съпричастен с личната съдба на Никола и Пенка, защото това е и тяхна съдба (всички се радват на любовта им, всички се стичат на Пенкината нива „ужасени“).

♦ Образи, които трябва да отбележим: • образът на слънцето • образът на песента.